Говорими езици по времето на Исус

Земята на Израел е била под влиянието на гръцката култура от времето на завладяването ѝ от Александър Велики в края на четвърти век пр.н.е. Въпреки че учените имат различни мнения относно влиянието на елинизма върху религиозните трудове, литературата и ежедневния живот в Израел от първи век, общоприето е, че гръцкият език е бил използван от много от жителите.

Това е било валидно в известна степен и за латинския по времето на Исус. Например Йоан 19:20 и няколко ръкописа на Лука 23:38 записват, че надписът над кръста е бил на иврит, латински и гръцки език, а имената на римските легиони, които са служили в региона, понякога са били изписвани на латински върху кладенци и гарнизонни сгради. Изглежда обаче, че латинският е бил използван само от римляните за административни нужди на армията. Гражданската администрация се е водела изцяло на гръцки и всички надписи, оставени от неевреи, които са открити в Израел, са на гръцки.

Гръцко влияние

Елинистически градове са били основани по средиземноморското крайбрежие и във вътрешността на територии като Бет Шеан (Скифополис) в границата на Изреелската долина и Севастия в Самария. Гръцкият със сигурност е бил езикът, използван на всички нива на управление и почти няма сведения за преводи, използвани по време на обсъждания между евреи и държавни служители. Йосиф Флавий, например, бил изпратен в Рим на двадесет и шест годишна възраст, където се е срещнал с Попея, съпругата на Нерон, и несъмнено е разговарял с нея на гръцки (Йосиф Флавий, The Life 16).

Гръкоезичното население в земята на Израел е било сравнително малобройно и ограничено до държавни служители и чиновници и до част от гражданите на елинистичните градове. Официалните гръцки имена на градове като Птолемаида, Скифополис или Диосполис не са се запазили от местното население. Вместо това, древните семитски форми като Ако, Бет Шеан и Лод са останали в употреба до днешния век. Обикновеният жител на такива градове най-вероятно ги е наричал със семитските им имена.

Основните центрове на еврейската диаспора са се намирали в елинистични територии като Египет, Сирия, Мала Азия, Гърция и Италия и едва след унищожаването на еврейската общност в Египет през 117 г. от н.е. по време на управлението на Траян арамейскоезичната вавилонска еврейска общност придобива голямо значение. Повечето сведения за връзките между земята на Израел и диаспорните общности показват, че последните са били ориентирани към гръцката култура и че употребата на иврит там е била доста ограничена.

Били разработени различни методи за укрепване на връзките между земята на Израел и диаспорните общности. До тези общности редовно са били изпращани писма и пратеници, като използваният в повечето случаи език е бил гръцки. Библията вече е била преведена на гръцки в ранния елинистичен период (трети век пр. н. е.) за нуждите на египетските евреи, като преводачи са били изпратени от Израел под егидата на ерусалимското ръководство. По-късно книгата на Бен Сира е била преведена на гръцки от внука на автора, ерусалимец, който емигрирал в Египет.

Елинистичните евреи са идвали на поклонение и са прекарвали време в Ерусалим, и често се заселвали там. Несъмнено много от жителите на Ерусалим са знаели малко гръцки и може дори понякога да са го използвали в ежедневието си. Като цяло обаче гръцкият не е бил преобладаващият език, който се е чувал по улиците или пазарите на Ерусалим, нито в другите еврейски градове и села в земята на Израел.

Ролята на арамейския

Арамейският език е бил доста широко разпространен в Ерусалим и в други части на земята на Израел, както свидетелстват големият брой арамейски надписи, които са били открити от периода на Втория храм. Употребата на арамейски се вижда и в литературата, създадена на този език. Апокрифът на Битие, Таргумът на Йов и части от няколко други арамейски произведения са открити в древната библиотека на есеите в Кумран, а еврейските източници от този период споменават допълнителни, несъхранени до днес, произведения.

Арамейският също е оказал силно влияние върху мишнейския иврит, и арамейски думи се срещат в Новия завет и в творбите на Йосиф Флавий. За разлика от страни като Египет, където арамейският почти изчезва, когато страната попада под влиянието на елинизма, в земята на Израел и Сирия арамейският остава жизнен език дори през вековете на гръко-римското управление, чак до арабското завоевание в началото на седми век от н.е.

Арамейският е бил основният език за комуникация между евреите и онези неевреи, които не са били свързани с управлението или не са живеели в гръцките градове. В равинската литература обикновеният неевреин е наричан арамеец и обикновено има арамейско, а не гръцко име (Тосефта, Песахим 1:27). Възможно е някои римски служители, които са пребивавали дълго време в земята на Израел, да са научавали арамейски и евреите да са можели да общуват с тях на арамейски.

Въпреки това ролята на арамейския в ежедневието не бива да бъде преувеличавана. Много учени, които признават широкото използване на иврит в последните няколко поколения от периода на Втория храм, твърдят, че богослужението в Храма е било извършвано на арамейски. Макар че има редица арамейски думи и фрази, свързани с управлението на Храма и района на храма, по-голямата част от източниците за живота в Храма показват, че там е бил използван иврит. Мишната съхранява множество описания на различни аспекти от ежедневния живот в Храма, включително изказвания на храмови служители, които почти винаги са на иврит. Освен това, досега всички надписи, открити в района на Храма, са написани на иврит, с изключение на два гръцки надписа, които първоначално са били част от преградата около вътрешната част на Храма и са предупреждавали езичниците да не преминават отвъд този предел.

Танайските и аморейските източници посочват, че в синагогата е било обичайно четенията от Тората и Пророците да се превеждат на арамейски. Преводът на Писанията на арамейски предоставял възможност да се включат елементи от Устната Тора в четенето по достъпен начин. Това е било направено в полза на религиозно необразованите хора, които може би не са разбирали напълно библейския иврит. Един равински източник изрично посочва: „…и той превежда [на арамейски], за да могат останалите хора, жените и децата, да го разберат” (Трактат Соферим 18:4).

Въпреки това обичаят да се превеждат четенията на Тората и Пророците на арамейски не се споменава в нито един източник преди около 140 г. сл. н. е. Източниците от периода на Втория храм и епохата непосредствено след разрушаването на Храма не отразяват тази практика. Ситуацията мъдреци да разбират библейски иврит, докато останалата част от населението се нуждае от превод, се появява като реалност в по-късен период и не е характерна за първи век от н.е.

Мишнейски иврит

В синагогата или при други обществени събирания е бил използван или иврит, или арамейски, но има редица въпроси относно връзката между тези два езика в земята на Израел. Тората и пророците несъмнено са били четени на иврит, както и молитвите, но на какъв език е била преподавана Тората в синагогата? На какъв език са говорели хората на пазара и в семейния си кръг? На кой език мъдреците са се обръщали към своите ученици? Имало ли е разлика между Юдея и Галилея?

Повечето учени от началото на деветнадесети век насам стигат до извода, че арамейският е бил разговорният език в земята на Израел през периода на Втория храм. Дори когато книжниците от този или от по-късен период свидетелстват, че са писали или предавали традиции на иврит, изследователите продължават да твърдят, че този „иврит“ всъщност е бил някакъв вид арамейски диалект, който тогава е бил разпространен сред евреите в замята на Израел. Дори се твърди, че ивритът, на който е написана Мишната, е бил изкуствен език на בֵּית מִדְרָשׁ (бейт мид⋅РАш, „дом за изучаване“), който е бил превод от арамейския или поне силно повлиян от него.

Преди около седемдесет години обаче редица еврейски учени в Палестина (по-късно Държавата Израел) започват да осъзнават, че ивритът на Мишната е бил жив и динамичен език, говорен в училищата за изучаване на Тората (бейт мидраш), синагогите, на улицата и у дома. Мишнейският иврит не се ограничава само до религиозни въпроси, но включва например наименованията на десетки предмети, използвани по онова време, и документира хиляди събития и изказвания, свързани с обикновените и светски аспекти на живота.

Други изследвания показват, че мишнейският иврит се различава значително от библейския иврит по лексика, граматика и синтаксис. Както казва мъдрецът Рави Йоханан (трети век пр.н.е.): „Езикът на Тората си е сам за себе си, езикът на мъдреците си е сам за себе си“ (Вавилонски Талмуд, Авода Зара 58^б). Мишнейският иврит е бил независим диалект и е съществувал паралелно с библейския иврит, като вторият е бил езикът, на който се е четяла Тората, а първият — езикът на разговора, молитвата и Устната Тора. Ивритът на Мишната се различава от библейския иврит, но не защото е бил преведен от арамейски, както предполагат някои учени. Разликите по-скоро са в резултат от естествени езикови и исторически развития, свързани със самия иврит през периода на Втория храм.

Самарянските коментари и преводи на Светото писание са съхранили следи от мишнейския иврит. Езикът на християните в земята на Израел, особено тези, които са живели в южната ѝ част, също показва влиянието на мишнейския иврит. Тези християни са продължили да пишат на арамейски поне до шести век и техният арамейски е бил силно повлиян от мишнейския, но не и от библейския иврит.

Откриването на Свитъците от Мъртво море и документите от периода на въстанието на Бар-Кохба (132-135 г. от н.е.) окончателно разрешава въпроса дали мишнейският иврит е бил изкуствен или жив език. Открити са химни, молитви и библейски текстове, написани на иврит, както и документи, съчинени на еврейския мишнейски диалект. Сред тях има писма, съдържащи еврейски разговорни изрази и съкратени форми, характерни за ежедневната реч. Тези открития карат библеиста Й. Т. Милик да заключи:

Тезата на такива учени като Сегал, Бен-Йехуда и Клауснер, че мишнейският иврит е бил език, говорен от населението на Юдея през персийския и гръко-римския период, вече не може да се счита за предположение, а по-скоро за установен факт. (Discoveries in the Judaean Desert, [Oxford University Press, 1961], 2:70)

Равинска литература

Когато еврейските писатели от периода на Втория храм споменават иврит, те имат предвид иврит, а не арамейски. Те не бъркат двата езика, а доста ясно ги разграничават, като наричат ​​арамейския или „арамейски“, или „таргум“, или „сирийски“ (סוּרסִית, сур⋅СИТ).

Мъдреците също така ясно разграничават еврейските и арамейските части на Библията. Мишната гласи:

Арамейските пасажи в Ездра и Данаил правят ръцете нечисти. Ако някой от тези пасажи бъде написан на иврит, или ако пасажи от еврейските Писания бъдат написани на арамейски… те не правят ръцете нечисти. (Мишна, Ядаим 4:5)

Равин Йоханан от Бет Гуврин също ясно разграничава различните езици:

Има четири езика, които са подходящи за употреба от всички. И те са: гръцки за песен, латински за битка, арамейски за погребални песни и иврит за разговор. (Ерусалимски Талмуд, Мегила 71^б)

Тосефтата дава допълнително равинско постановление:

Човек не може да изпълни задължението за четене от свитъка на Тората, освен ако текстът не е написан на квадратно писмо на иврит и в книга [някои ръкописи казват „върху пергамент”], и с мастило. (Тосефта, Мегила 2:6)

С други думи, свитъкът на Тората трябва да бъде написан с квадратното еврейско писмо, а не на старото архаично еврейско писмо, нито на арамейски.

В Мидраш Танхума отново намираме пример за разграничението, което мъдреците правят между иврит и арамейски:

Равин Йехуда ха-Леви, син на Шалом [каза]: „На иврит се нарича יַיִן (я⋅ЙИН, „вино“) и на арамейски חֲמַר (х^а⋅МАР, „вино“).“ (Шемини 5 [изд. Бубер, стр. 13^б])

Писанията на Йосиф Флавий

Споменаването на „езика на евреите“ от Йосиф Флавий също сочи към еврейския език. В своето въведение към Юдейски древности той заявява: „Защото тя [неговата книга] ще обхване цялата ни древна история и политическо устройство, преведени от еврейските записи“ (Юдейски древности 1:5). Еврейските записи, за които той говори, са Библията.

В своето обсъждане за сътворението и съботата той казва: „Поради тази причина ние също прекарваме този ден в почивка от труд и го наричаме Събота, дума, която на еврейски език означава „почивка“ (Юдейски древности 1:33). Това има смисъл само ако се има предвид еврейският език, а не арамейският, тъй като в арамейския коренът נ-ו-ח (н-у-х), а не שׁ-ב-ת (ш-б-т) се използва за „да си почина“.

В 4 Царе 18 се разказва за настъплението на асирийския генерал Рапсак срещу Ерусалим и за неговия опит да убеди обсадените жители на града да се предадат. Лидерите на Ерусалим го молят да говори на арамейски, а не „на езика на Юдея“, така че останалите жители на града да не разберат (стих 26). Йосиф Флавий предава историята по следния начин:

Докато Рапсак говореше тези думи на иврит, с който език беше запознат, Елиахим се страхуваше, че народът може да ги чуе и да бъде хвърлен в ужас, и го помоли да говори на συριστί [суристи, сирийски, т.е. арамейски]. (Юдейски древности 10:8)

Според Йосиф Флавий езикът на евреите и на Библията е очевидно иврит, докато арамейският е наречен сирийски, както често се среща в равинската литература.

В Юдейската война Йосиф Флавий казва, че за да предаде посланието на Тит и да убеди жителите на Ерусалим да се предадат, той се приближил до стените на Ерусалим. Тъй като Йосиф Флавий искал не само Йоан от Гишала да го разбере, но и цялото население, той предал посланието на иврит (Юдейска война 6:96). Това предполага, че през 70 г. от н.е. ивритът е бил широко разпространен и разбиран в Ерусалим.

Йосиф Флавий понякога обсъжда етимологията на арамейска дума, без изрично да заяви, че тя е арамейска. Например той отбелязва за една арамейска дума, че „я научихме от вавилонците“ (Юдейски древности 3:156). Той нито веднъж не заявява, че арамейската дума е еврейска. От друга страна, когато говори за юбилейната година, Йосиф Флавий споменава, че „петдесетата година е наречена от евреите ἰώβηλος [йобелос]” (Юдейски древности 3:282). Йобелос е гръцка транслитерация на еврейската дума יוֹבֵל (йо⋅ВЕЛ).

Галилея и Юдея

В научната литература често се повтаря твърдението, че голям процент от населението на Галилея е било религиозно необразовано и следователно хората са знаели и използвали по-малко иврит. Литературните източници обаче не дават индикация, че това твърдение е вярно.

В равинската литература се срещат редица „антигалилейски“ изявления, но подобни критики могат да се намерят и срещу жителите на други региони на земята на Израел. Това, което източниците показват, е, че Галилея е била част от общоприетата културна среда на юдаизма по онова време, включително в света на изучаването на Тората, и че в културно и духовно отношение Галилея може би е била по-близо до Ерусалим, отколкото Юдея.

В равинската литература има изказване, че юдеите са запазили ученията на своите специалисти по Тората, защото били внимателни в употребата на езика си, докато галилеяните, които не били толкова прецизни в речта си, не запазили своето обучение (Вавилонски Талмуд, Ерувин 53^а-б; Ерусалимски Талмуд, Берахот 4^d и др.). Макар че това изказване понякога се разглежда като доказателство за доминирането на арамейски език над иврита в Галилея, тъй като някои от обсъжданите примери са на арамейски, то всъщност отразява само мнението на юдеите, че галилеяните произнасяли неправилно гърлените букви ח (хет) и ע (’А⋅йин) и изпускали слабите букви א (’А·леф) и ה (хей’). Това по никакъв начин не отразява културния статус на Галилея, нито показва, че употребата на иврит там е била по-рядка, отколкото в Юдея или Ерусалим.

Новият завет

Когато Павел говори на римския командир, той използва гръцки (Деяния на апостолите 21:37). Когато обаче се обръща към хората, той им говори „на еврейски език“ (Деяния на апостолите 21:40).

Говорещите иврит обикновено наричат ​​евреите יִשְׂרָאֵל (йис⋅ра⋅’ЕЛ, „Израел“), за разлика от Ἰουδαῖοι (Юдайой, „евреи“), използвано от говорещите гръцки език и יְהוּדָאִין (й^е⋅ху⋅да⋅’ИН, евреи), използван от говорещите арамейски. В литературни произведения, написани на иврит, евреите наричат ​​себе си יִשְׂרָאֵל (йис⋅ра⋅’ЕЛ, „Израел“) или בְּנֵי יִשְׂרָאֵל (б^е⋅ней йис⋅ра⋅’ЕЛ, „синовете на Израел“), докато неевреите се отнасят към евреите, използвайки арамейското יְהוּדָאִין (й^е⋅ху⋅да⋅’ИН, „евреи“).

Когато авторът на Книгата Деяния на апостолите говори за евреи, той обикновено използва термина Ἰουδαῖοι (Юдайой, „евреи“). Въпреки това, когато разказва думите на Исус или на Петър и неговите другари, той ги отнася към евреите като יִשְׂרָאֵל (йис⋅ра⋅’ЕЛ, „Израел“) (Деяния на апостолите 1:6; 2:22; 2:36; 3:12; 9:15). Авторът на Книгата Деяния на апостолите също разказва, че Рабан Гамалиел се обръща към Синедриона с „мъже на Израел“ (Деяния на апостолите 5:35).

Исус вероятно е говорил иврит в кръга на учениците си и, тъй като всичките хиляди притчи, които са оцелели в равинската литература, са на иврит, без съмнение той също е разказвал притчите си на иврит.

Мнението, че арамейският е бил разговорният език в Израел през първи век, изглежда се подкрепя от арамейските думи, открити в Новия завет. Много учени са виждали думите на Исус към дванадесетгодишната дъщеря на Яир, „Талита куми“ (Марк 5:41), като доказателство, че той е говорел арамейски. Но дори ако Исус ѝ е говорил на иврит, той пак е можел да каже „Талита куми“. Не трябва да се забравя, че много арамейски думи в различни форми са намерили своето място в иврита през периода на Втория храм. Заповедта „стани“ (קוּמִי, КУ⋅ми) е една и съща дума на иврит и арамейски.

Във всеки случай, паралелите в Матей и Лука (Матей 9:25; Лука 8:54) показват, че „Талита куми“ е по-вероятно драматизация на Марк. Според Р. Л. Линдзи, Марк, по таргумичен начин, взима „куми“ от подобна история в Деяния на апостолите 9, където Петър заповядва на мъртва жена „Табита куми“, и го вмъква тук (Линдзи, A Hebrew Translation of the Gospel of Mark, 63). Типично за Марк е да прави това и също именно Марк ни предоставя повечето от арамейските думи в синоптичните евангелия.

Учените също разглеждат думите на Исус от кръста „Елой, Елой, лама сабахтани“ като доказателство, че той е говорил арамейски. Тези думи, записани в Марк 15:34 и Матей 27:46, са арамейски превод на Псалм 22:1: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил“. Въпреки това според Лука 23:46 Исус цитира Псалм 31:5: „В Твоите ръце предавам духа си“.

Изглежда вероятно Исус, който в последните дни преди разпъването си вече е казал на учениците си за предстоящата си смърт и нейното значение, да рецитира в последните си мигове стиха от Псалм 31: „В Твоите ръце предавам духа си“, по-скоро, отколкото стиха от Псалм 22: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил“. Стефан също по-късно цитира Псалм 31:5, докато го умъртвяват (Деяния на апостолите 7:59; срв. Йоан 19:30), и Петър увещава тези, които споделят страданията на Исус, да предадат душите си на Бог (1 Петр. 4:19). Тук също изглежда, както предполага Линдзи, че Марк замества синонимни еквиваленти за по-оригиналния текст, запазен в Лука (A Hebrew Translation of the Gospel of Mark 40-41).

Това не е единственият случай, в който Марк замества цитат от Писанието в паралелен пасаж на Лука с различен цитат от Писанието. Според Лука 3:22 небесният глас при кръщението на Исус цитира Псалм 2:7: „Ти си мой син, днес те родих“.^[2] Въпреки това за същата тази случка Марк замества думите на небесния глас при преобразяването с: „Ти си моят възлюбен син; в Теб е моето благоволение” (Марк 1:11), което е комбинация от Псалм 2:7 и Исая 42:1.

Заключение

Ивритът със сигурност е бил езикът на обучение в училищата, както и езикът на молитвата и четенето на Тората. Езикът на обучение в дома на изучване също със сигурност е бил иврит и вероятно това е било така и при обучението в синагогата. Изглежда, че иврит се е говорел на пазарите в Ерусалим (Ерусалимски Талмуд, Песахим 37^d), но няма достатъчно информация, за да се определи дали това е било така и в други градове. Не е невъзможно да е имало религиозно необразовани хора, които не са разбирали иврит и са говорели само на арамейски. Има някои доказателства за този лингвистичен феномен, започвайки през втори век от н.е., но е малко вероятно това да е бил случаят през първи век.

Въпреки че еврейските жители на земята на Израел по времето на Исус са знаели арамейски и са го използвали в контактите си с обикновените, нееврейски жители, ивритът е бил техният първи или роден език. Особено ясно е, че в просветени кръгове, като тези на Исус и неговите ученици, ивритът е бил доминиращият говорим език.

---

• ^[1] Милиариум е колона, поставяна встрани от римските пътища, за да маркира изминатото разстояние от една римска миля. (Бел.прев.) ↩
• ^[2] Сафрай приема като оригинален варианта на текста в Codex Bezae, който гласи υἱός μου εἶ σὺ ἐγὼ σήμερον γεγέννηκά σε („ти си мой син, днес те родих“) в Лука 3:22. (Бел.прев.) ↩